На 28.01.2011 се сбъдна най-съкрушената ми мечта – роди се моята дъщеря Авигея. Имало е невероятно много мигове и събития в живота ми, които по всякакъв начин са ме карали да мисля, че този момент никога няма да дойде, но ето тя е на бял свят.

Роден съм в доста усложнени обстоятелства. Поради факта, че съм бил твърде немирен в корема на майка си, при раждането се оплитам сериозно около пъпната си връв още преди даже леко да съм се показал. Сърдечната ми дейност спира. Гинекологът е в паника. Единствено акушерката реагира бързо и на своя глава инжектира на майка ми някакво вещество за принудително раждане. Аз се появам на бял свят мъртво роден, но минута по-късно сърдечната ми дейност и дишането ми се възстановяват и ето го малкото бебе Симеон за радост на мама и тати. Майка ми обича да разказва тази история, а аз винаги съм си мислел, че е имало някаква духовна битка за мен.

Историята не свършва с това. Година по-късно откриват, че имам сериозно увредени бъбреци. Левият е уголемен с двоен уретер и нефункциониращ. Десният е с наличие на глумерулонефрит – заболяване, което рано или късно (предположенията бяха около 27 годишна възраст) ще доведе до неговото спиране. Тези обстоятелста ме накараха да прекарам половината от първите ми 7 години от живота по болниците. Резултатът не закъсня – на 22-годишна възраст след серия от влошаващи се изследвания десният ми бъбрек спря, но не поради заболяването, а заради огромна киста, която го беше изяла. Така на 26 май 2006 година се озовах на хемодиализа, за да продължа да живея. Тук е мястото да кажа, че две години и половина по-рано повярвах в Исус Христос. Ходех редовно на църква, молех се и четях Библията. Бях и все още съм истински вярващ, който се надява за всичко на Божията помощ. Всичко това беше огромно изпитание за вярата ми. Озовах се отново в болниците, загубих си почти всичките приятели, с изключение на малко верни, които и до днес продължават да бъдат с мен. Това се случи във времето, когато завършвах образованието си, в което бях инвестирал много, което разбира се означаваше, че се сриват всички мои мечти за реализация. Постоянно идваха огромни „предложения“ да отхвърля вярата си в Исус, а заедно с тях и абсурдни разбирания за духовната причина на моите дерзания, които довеждат единствено до огорчение и депресия. Вярващите хора, които са в тежко здравословно състояние и четат това със сигурност ме разбират какво имам в предвид. Съвет от мен: Никога не забравяйте, че Исус дойде, за да спаси, а не да осъди. Той дойде за да излекува болните, а не за да им натяква колко грешни са и поради чии грехове са в това състояние.

Следващите две години прекарах почти изцяло в болниците претърпявайки 6 операции, две от които животоспасяващи, а при едната лекарите влезнаха в операционната с готовността да имат смъртен случай. Всички ме бяха отписали, но нито за миг Исус не е спирал да протяга ръката си и да ме избавя от многобройните ситуации на пълна несигурност. Това е твърде кратко обяснение – хайде да навлезем в подробностите. В периода на диализното лечение (така го наричат – какво ти лечение, те само те поддържат жив) една нощ припаднах – не беше нещо сериозно, просто ниско кръвно налягане от обезводняване, но си е стряскащо – на следващия ден се обадих на лекаря в диализата по този повод и той ми каза веднага да отивам. В момента когато влезнах в отделението той ме посрещна с лека подигравателна усмивка и ми каза: „Ама ти още ли си жив“.  Еврика! Светна ми! Дръж се Симеоне за Исус, за да се избавиш, че ако разчиташ на човеци тежко ти и горко. Не винаги съм успявал в това, даже смея да си призная, че в повечето случаи се провалям, но се уча, а Господ продължава да е дълготърпелив към мен. Така продължих напред! Три месеца след като започнах диализата бях спрял да уринирам – само по 100-200 милилитра чиста водичка. Една вечер страшно силно ми се доходи то тоалента. Скачам аз, отивам до стая „00“ и какво да видя – уринирам чиста кръв в огромни количества. Веднага започнаха телефонните разговори. Следващите два дена ме прехвърляха през всички отделения докато разберат, че кистата е станала толкова голяма, че е започнала да кърви. В такива случай се налага спешна операция за отстраняване, тъй като ако се спука, за секунди си отивам от този свят, а дори и да не се спука, кръвозагубите са толкова силни (в комбинация с фактът, че като всички на хемодиализа бях с тежка анемия поради липсата на жизненоважния хормон, произвеждащ червените кръвни клетки, който се генерира именно в бъбреците), че до няколко часа трябваше вече да съм отлетял. Но нали трябва Господ да се прослави. Освен двата дена в лутане прекарах още две седмици в чакане за операция, без дори да ми прелеят капка кръв. В крайна сметка операцията се състоя при пълната убеденост на всички, че няма да я преживея. Спомням си, че майка ми ме изпрати до входа на операционната и когато я погледнах, преди да влезна, тя плачеше, а в очите й се четеше „Сбогом“. Тя си мислеше, че никога повече няма да види сина си жив. Аз й се усмихнах и казах „Ще се видим след малко!“. Не знам защо изрекох това. Трябва да спомена, че за всяка (дори и най-простата) урологична операция изискваха да са купени поне 2 банки кръв в случай на кръвоизлив, а в моя случай многократно повече. Ние нямахме толкова пари и бяхме взели само една. Изведнъж: Опа! Симеон излиза от операцията жив, за учудване на всички. Не бяха предвидили легло за мен в реанимацията и трябваше спешно да преподреждат, за да освободят място. Тия хора наистина не вярваха, че ще оживея. Но с това не се свършват изненадите. Кръвните изследвания след операцията показваха, че нивото на хемоглобина ми не само, че не е паднало, ами се и повишило. Само помислете – обилно уриниране на кръв в продължение на две седмици, придружено с анемия, породена от пълна липса на основният кръвосъздаващ хормон, последвано от изключително рискова операция по отстраняване на огромна киста, свързана с най-големите кръвоносни съдове без подсигурени необходимите банки кръв, а пък аз съм жив и моя хемоглобин расте. Факти, които лекарите не коментираха, тъй като са напълно научно и медицински невъзможни. Ех този Исус – няма подобен на Него!

А сега следва моята трансплантация! От момента на поставянето ми на диализа родителите ми постоянно търсеха начин за това. За незапознатите – това е един много сложен процес в нашата родина България! По мое време трансплантациите от жив донор бяха спрени, така че баща ми (чиято кръвна група е като моята и бе единствения възможен вариант) нямаше как да ми даде бъбрека си, а пък и аз бях против, защото вярвах, че Господ напълно ще ме изцели като ми израстнат два нови бъбрека – упорство от моя страна, което беше напълно излишно, тъй като Бог си имаше Свои планове, а аз в прекомерната си духовност и неразбиране, че именно Той решава как, къде, чрез кого и с какво да ме благослови, се опитвах да Му нареждам какво да направи. В този период бяха популярни трансплантациите в Пакистан, но ние нямахме пари, както повечето други нуждаещи се от това, някои от които чакат по десетки години, а други недочакват… Изведнъж, само два месеца след като съм започнал диализа, вуйчо ми, който винаги много ми е помагал, звъни на звънеца и ми казва: „Симеоне, сядай пред компютъра, намери клиника в Пакистан, аз плащам!“ Така на 13 Ноември 2006 аз заминах за тази страна, придружаван от баща ми, а 4 дена по-късно – на 17 ноември, бях вече успешно трансплантиран. Последваха серия от неприятни моменти. На седмия ден получих остра реакция на отхвърляне, тъй като не ми беше поставена навреме инжекция с необходимите имуносупресори, а лекари нямаше никакви. Баща ми се опитваше с една влажна кърпа да предотврати температурата да се покачи повече и донякъде успя. В един момент, някъде посред нощ, моята температура спадна на 39, а той беше капнал от умора и легна да поспи. От треската, която имах, сърцето ми биеше със 180 удара в минута. Лежах по гръб, гледах тавана и усещах как се тресях целия от този висок пулс. Затворих очи, за да си отпочина, но не съм заспивал (междо другото не бях спал от момента на трансплантацията от напрежение и силни лекарства). Секунди след това усетих как сърцето ми спря. Може би изглежда невъзможно да усетиш това, но когато си неподвижен в леглото и цялото ти тяло се тресе от тежките и чести удари на сърцето, се усеща отлично, тъй като сърцето спира, но мозъка работи за кратко време. Тогава мислено се опитвах да се събудя, чувството е странно, в съзнание си, усещаш тялото си, което допреди малко се е тресяло, а сега не помръдва, но не можеш да направиш нищо и усещаш как си ставаш все по-безсилен и по-безсилен и си отиваш. Изведнъж от нищото сърцето ми отново започна да бие силно и тежко и тялото ми да се тресе, а аз отворих очи. Отново жив! Силен страх. Започнах да се моля. Не исках да умирам там далече от вкъщи. Преосмислих целия си живот. Осъзнах всичките си грешки. Не смеех да затворя очи отново, но след около час бях толкова уморен, че неволно ги затворих. Всичко се повтори. Сърцето ми отново спря. Същите чувства, същите усещания и същия изход. Отонови жив! Вярвам, че Господ е пратил ангелите си да ме съживят.

Ето ме отново в България! Полежах още 4-5 месеца в болниците, докато се възстановя напълно. Не беше много лесно през този период. Имах много уроинфекции, но в крайна сметка излезнах оттам в много добро състояние. Толкова за физическите изпитания, но съществената част от това свидетелство са невероятните милости и благости, които Исус е показал, въпреки моето непокорство. През целия си живот съм бил крайно горд, арогантен, егоистичен, егоцентричен и себелюбив. През целия период на тези физически дерзания Исус ми пращаше малко, но верни хора, които ми помогнаха във всяка трудност, на които им се наложи да преживеят не само всичко това с мен, но и да изтърпят моя груб характер. Аз не съм герой на вярата устоял във време на изпитание. Аз навлезнах в тези неща с въпроса „Защо на мене Господи?“, но благодарение на Неговата милост и търпеливите Му служители, които изпращаше до мен, излезнах от изпитанията с разбирането, че аз съм човек, който Господ дисциплинира. Той продължи да бъде с мен и след това и да ми помага да се адаптирам към ежедневието на нормалното човешко общество, от което отсъствах две години отново чрез хората, които изпраща до мен, които трябваше да изтърпят много грубости и некоректно отношение от моя страна докато ми дойде акъла в главата.

Тук идва момента на Неговото съвършено възстановяване. Докато преживявах цялото време на трудности, стоях на прозорците на болниците, гледах хората как отиват на работа или училище, женят се, излизат заедно, веселят се, и мечтаех за това, но знаех, че никога няма да го имам. Грешка! С Исус не е така. Само година и половина след това Исус ме срещна с прекрасната ми съпруга, установи ме сред много приятели и ми намери работа, която да върша с радост. Но това не е краят. Броени дни ме делят от момента да видя как дъщеря ми ще излезе на бял свят – АПОГЕЯТ НА МОИТЕ МЕЧТИ И ИСУСОВАТА ЛЮБОВ!